Харалан Александров: Вече е важно да те учат как да се учиш
16.09.2019  //  By:   //  Актуално  //  No Comment

Интервю

Доц. д-р Харалан Александров:

Вече е важно да те учат как да се учиш

Образователната система трябва да се адаптира към промените, които носи безпрецедентният достъп до източници на знание

  • Няма никакво съмнение, че акцентът в обучението трябва да бъде отместен от съдържанието към компетентностите
  • Да се занимаваш с обучение е мисия, която има своите етични основания и от нея произтичат съответните интелектуални и професионални предизвикателства

Визитка:

Доцент Харалан Александров е антрополог, организационен консултант и анализатор на обществените процеси. Зад гърба си има две докторски дисертации и множество научни публикации в различни области. Преподава в Нов български университет. Член на Български институт за отношения между хората. Консултира организации и проекти в областта на образованието, местното развитие и грижите за деца.

– Г-н Александров, каква е ролята на образованието в опита да осмислим и да се справим с много бързите културни, социални и технологични промени?

– Това е сериозен въпрос, за който няма прост отговор. Напоследък доста изследователи поставят под въпрос доколко изобщо  образованието е в състояние да изпълнява основните си социализиращи функции. Да съоръжи умовете на младите хора с инструментариум, който да им помага да се ориентират и справят в свят с такава динамика на промените, че опитът на поколението, което е в позиция да преподава вероятно е много различен от този на следващите поколения.

Теоретичният отговор е, че вече е важно не да те учат на съдържание, а на това как да се учиш.

Мрачните прогнози са, че изкуственият интелект ще поеме по-голямата част от грижата за нас. Макар да си мисля, че това е поредната утопия. Но е ясно, че ще се променят професиите и че дипломата, която си получил, не ти гарантира по никакъв начин присъствие на пазара на труда в бъдеще, че ще трябва да се образоваш непрекъснато.

Необходимо е да се практикува обучение от втори ред и да се развива капацитет за интелигентно упражняване на способността на хората да произвеждат обяснения на фактите от живота и да правят комплексни връзки между все по-усложняващите се процеси, в които сме захвърлени по силата на технологичното, икономическото и културното ускорение на времето, в което живеем.

– Това в голяма степен се припокрива с един от приоритетите на екипа на МОН за ефективното въвеждане на т.нар. компетентностен подход в образователната система, в който знанията и преподаването са насочени към развиване на ключовите компетентности от младите хора, а не просто към усвояването на определен обем знания.

– Няма никакво съмнение, че акцентът трябва да бъде отместен от съдържанието към компетентностите. Друг въпрос е как решаваме кои са тези компетентности. От позицията на какъв опит ги определяме. И вече трети въпрос е как хора в преподавателски роли, на които тепърва им се налага в зряла възраст да усвояват в движение нови компетентности, успяват докато самите те се учат да обучат следващото поколение. Да го научат как то да се учи непрекъснато в свят, който вероятно ще бъде още по-различен от този, който се променя пред очите ни.

Прекалено много въпроси чакат решения. И в някакъв смисъл много добре подреденият списък от компетентности има и функцията да успокои малко духовете. Да даде усещането, че нещата са под контрол.

– Какви са наблюденията Ви като изследовател за отношението на българите към образованието днес?

– Образованието продължава да се възприема в обществото ни като част от необходимите условия за социален успех. То е част от социалния статус. И българите държат децата им да получат добро образование. Това е много важно за тях.
Но в същото време на родителите често е трудно да разберат и да решат кое е доброто образование. Има го този елитаристки напън да бъде осигурено присъствието в добро публично училище или в частно, ако възможностите го позволяват.

– А като университетски преподавател как определяте равнището на компетентностите, с които излизат днешните млади хора от средното образование. И наблюдавате ли промяна в начина, по който учат?

– Диференцирано е. И много зависи от семейството и от конкретното училище. В Нов български университет и в Софийския университет работим с най-добрите, които не са отишли да следват в чужбина. И те по един особен начин са едновременно невежи и знаещи.

Много са различни от моето поколение, израстноло с книгите. Ние живеем с идеята за уваженето към текста, който трябва да прочетеш докрай. При тях няма такова нещо. В тяхната култура знанието е нещо фрагментарно, което оттук си дръпнеш, оттам си клъвнеш – разбира се, през интернет. И в някакъв смисъл тази употреба на знанието изглежда някак безотговорна. Но от друга страна изглежда много прагматична.

Това усещане, че контролираш знанието, че имаш постоянен достъп до него на едно ниво е подвеждащо, на друго е комично, а на трето е трогателно. Но изглежда образователната системата трябва да се адаптира към този феномен. Да преориентира обучението така, че децата и учениците да бъдат обучени да откриват връзките между отделните клонове на знанието, да откриват практическите измерения на научаваното и как те могат да бъдат полезни в реалния свят.

Днешните млади са любопитни – не са нито глупави, нито аморални. Те са много информирани по някои въпроси, а в същото време по други е налице тематично невежество. Има теми, по които се налага да се връщаш много назад, защото по тях има някакви парчета знания или пък такива напълно липсват. Но обнадеждаващото е, че тези млади хора не са загубили онова, което се нарича епистемофилия – радостта от познанието. Откриват, че теоретичната база им дава възможност даден факт или феномен от живота да бъде обяснен и интерпретиран през различни парадигми. Че образованият ум може да си играе с обясненията и интерпретации те и това носи радост.

– Какво значение отдават самите те на образованието за собственото им бъдеще?

– Днес успехът е ценност. И тези, които идват в университета, го възприемат като професионална реализация. Не като примитивната вулгарна версия за успеха, която е чалга версията на гетото.

В един момент, не толкова отдавна, изглеждаше, като че ли ще абдикираме от цялата идея за образованост и цивилизация и ще подивеем изцяло. Но таза катастрофа не се състоя, слава богу. Българите отказахме да подивеем и да се превърнем в гето. В момента тече процес на културно възстановяване, макар и бавен. Високота култура си връща позициите, а чалга кулурата и всичко свързано с нея започва да става непрестижно, белег за принадлежност към ниските социални класи.

– Мнозина работодатели се оплакват от подготовката в училищата и университети, в които според тях младите не научават онова, което е необходимо за справяне на пазара на труда…

– Работя с много работодатели в като организационен консултант. И наблюдавам, че в последно време от бизнеса се оплакват по-малко от това, че новите им кадри са неуки. Изглежда започват да сработват промените в образованието – и дуалното обучение и другите политики на МОН започват да дават позитивни резултати.

Един от основните проблеми за бизнеса е, че съвременните млади са свръхсъревнователни и нямат трезва оценка за себе си. Има нещо нарцистично в средата им, раждащо се през кривото огледало на социалните медии. Идват, казват колко са готини и искат големи заплати.

Друга проблемна тенденция е, че младите не умеят в достатъчна степен да работят в екип. И това е сериозно. Като че ли има много силен напън да се утвърдиш в лидерска роля. Във фирмите има проблем и с лоялността.

Друг въпрос е, че мнозина от работодателите имат много опростенческа версия за образованието – не като нещо, което има отношение към ума, към личното развитие, към присъствието в света, към авторството върху живота и върху себе си, а като към чиста квалификация, за да се свърши работа. Тоест искат офисният пролетариат да има необходимите умения, за да може да бъде експлоатиран успешно. Това обаче е доста обречен възглед.

– Тоест като общество не се преодоляли стереотипите си за преследване на индивуалния и тясносемейния успех…

– Умението за работа в група също е компетентност. Чудесно би било, ако това се усвоява още от ранните години в образователните институции. Още в детската градина се научаваш как се разполагаш в групата, как разбираш как си оценен, как интерпретираш сигналите от връстниците си, как се учиш да водиш и да следваш, как се учиш да решаваш конфликтни ситуации.

Българите продължават са се държат като хора, чиято групова интелигентност относно взаимоотношенията е спряла някъде в ранните фази на развитие. Затова и сме свидетели например как по пътищата започват да се държат като мутри – скачат и започват да бият, при положение че могат да се договорят.

Все още някак не можем да си разделим пространството – плажовете, улиците…

В момента например работата на терен показа, че има силен латентен конфликт между майките с колички и велосипедистите. Причината – просто делят общо пространство. Излиза, че тези 30-40-годишни не са се научили как да комуникират и да си партнират при ползването на общите пространства в града, които стават все по-дефицитни заради свръхурбанизацията. Тези умения драматично отсъстват и не е необходимо да си антрополог, за да го забележиш. И в този смисъл приветствам овладяването на тези умения още в ранното образование.

– А как упадакът на традиционните авторитети влияе върху комуникацията между преподаватели и обучаващи се и как променя процеса на образование?

– Много е сложно и е голямо предизвикателство пред всички учители и преподаватели. Вече не е достатъчно да си в такава роля, за да бъдеш авторитет. Трябва да се пребориш за авторитета, да го утвърдиш и да го защитаваш. И на колегите в средното образование е още по-трудно. Макар че по мои наблюдения тук има големи регионални вариации – например в малки населени места, където за общностите е важно децата да учат и да станат хора, все още може да бъде видян идеалният модел на възрожденския учител, чиято роля му носи авторитет и уважение.

В информационната епоха авторитетът на учителя, на знаещия човек, постоянно e изложен на изпитание. И няма такова нещо като окончателен авторитет. Но все пак идеята е, че в училище или в университета трябва да дадеш шанс на по-знаещите да те научат на нещо. И трябва да си активна страна в търсенето на знание.

– Имате ли рецепта за връщане на общественото положение на учителите, която да привлече и повече млади хора с високи резултати в професията?

– Наистина е много важно да се върне статуса, уважението, подкрепата и симпатията към учителската професия. Мисля, че МОН прави усилия в тази посока. Разбира се, крачка напред е повишаването на доходите на учителите. Но не са само финансовите условия са тези, които ще привлекат качествени млади хора в професията. Онези от тях, които имат идентичност на учителите и искат да преподават са приели, че да се занимаваш с обучение е мисия, която има своите етични основания и от нея произтичат съответните интелектуални и професионални предизвикателства. Освен това те са наясно, че имат нужда от допълнително усъвършенстване. И търсят следващото обучение.

Обществото не може от днес да каже – вече ще уважаваме учителите. Необходими са усилия и от двете страни. Необходимо е онези, които се радват на уважение и авторитет, да споделят как го постигат с останалите в учителската общност. И да се превърнат в модели за подражание в професията.

Необходимо е също така учителите да водят разговор с родителите. Независимо, че това може да е голямо предизвикателство, особено предвид условията, в които сегашните родители израстнаха и навиците, които придобиха през българския мирен преход. Но със сигурност този диалог е необходим, въпреки че няма да е лесно и е допълнително натоварване за учителите.

Но това няма как да стане ефективно на типичната родителска среща. Налага се да се индивидуализира този разговор. И ми се струва, че това което става – индивидуалната работа с отделните деца, трябва да се прехвърли и върху индивидуалния разговор с родителите.

Още повече те очакват от учителите да бъдат по-строги и дисциплиниращи. Някак очакват учителите да свършат с децата онова, което много често не успяват да направят като родители по ред причини – заетост, липса на умения и т.н.

About the Author :

Leave a reply