Актуално

Давността за имот, придобит от лице с впоследствие отречена реституция, следва да тече от момента на сделката

Разпореждане на Председателя на Върховния касационен съд от 19 декември 2024 г. е образувано тълкувателно дело № 5/2024 г. по описа на Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия на ВКС по следния въпрос:

„От кой момент започва да тече придобивна давност в полза на трето лице – приобретател, придобило имота от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие с решение по чл. 14 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица?“

1. Противоречива практика, мотивирала предложението за приемане на тълкувателно решение:

По разрешаването на поставения по-горе въпрос е формирана противоречива практика на различни състави на Гражданската колегия на ВКС.

1.1. Според едното становище в практиката, поддържано в Решение №383 от 2.11.2011 г., постановено по гр. дело №1388/2010 г. I г. о. на ВКС, придобивна давност в полза на трето лице – приобретател, придобило имота от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие с решение по чл. 14 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица, започва да тече от момента на сключване на прехвърлителната сделка с първото лице/лица, на които е била възстановена собствеността, а не от влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, с което въз основа на уважен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ възстановяването се извършва в полза на друго лице, различно от приобретателя по прехвърлителната сделка. В подкрепа на това разбиране са изложени съображения, че лицата, на които е възстановена собствеността с решение по чл. 14, ал. 7а от ЗСПЗЗ са имали възможност да защитят правото си на собственост (срещу лицето-приобретател от първия възстановен собственик, в чиято полза би текла давност), като поискат налагане на възбрана върху имота, за който в рамките на производство по чл. 14 ЗСПЗЗ са претендирали да бъде възстановен в тяхна полза. Според това виждане докато трае производството по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е налице висяща административна процедура за възстановяване на собствеността по отношение на ищеца и не е налице основание да се приеме, че давност не тече по отношение на третите лица. Посочва се, че за лицата, в полза на които е признато право на възстановяване с влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ не е била изключена възможността да защитят правата си чрез своевременно предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ непосредствено след признаване на правото на възстановяване на първия възстановен собственик (ответник по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ), когато все още титулярите по решението не са прехвърлили правото на собственост на трети лица – чрез налагане на възбрана върху възстановения им имот или чрез предявяване на иск по чл. 108 ЗС за имота и спиране на производството докато трае производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. С оглед на възприетото разбиране в тази практика се поддържа виждането, че в този случай общият принцип, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си, изведен от чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ като общо правило, не се прилага, защото няма висящо административно производство по отношение на втория заявител до уважаване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Тази практика е формирана преди постановяването на Тълкувателно решение 4/14.03.2016 г. по тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че е недопустим установителен иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ до 12 май 2007 г. (т. 3А от ТР 4/2016 г.).

С възприетото в т.3А от ТР 4/2014 г. разбиране, че иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не може да бъде предявен от ищец, който не е заявил в сроковете по ЗСПЗЗ право на възстановяване, не може да е въобще налице житейска хипотеза на „липса на висящо административно производство“ по отношение „втория претендент“ за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ, който е ищец по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Защото ако същият е пропуснал срока за заявяване, няма да е налице „висяща административна процедура“ и е недопустимо предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който да има за предмет разрешаване на спора за материално право към минал момент, респ. не може да се стигне до съдебно решение, което да доведе до промяна на решение на ПК по реда на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ. Така че основният аргумент, с който се мотивира това разбиране в съдебната практика (формирана до постановяването на ТР 4/2014 г.) – че тече давност в полза на трети лица, приобретатели от първия възстановен собственик по ЗСПЗЗ, защото не е налице висяща административна процедура по отношение на претендентите за възстановяване, вече е неприложим.

1.2. Според другото становище в практиката, поддържано в Решение № 96 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5198/2013 г., I г. о. на ВКС и Решение № 50084 от 21.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2584/2022 г., I г. о. на ВКС, с оглед правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, давност в полза на третото лице – приобретател, придобило собствеността от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие правата на прехвърлителите са отречени по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица, започва да тече от влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, защото едва от този момент възстановените собственици могат да защитят правата си чрез предявяване на иск за защита на правото им на собственост по общия ред. Това разбиране се основава на възприетото в т. 3А от ТР 4/2014 г. виждане, че ищецът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по дефиниция трябва да е заявил за възстановяване имота, обект на реституция (за да бъде искът му въобще допустим), поради което за него е налице хипотеза на „висяща административна процедура“ от подаване на заявлението му до постановяването на решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, което административно производство е пречка за защита правата на собственост и обосновава прилагането на „общия принцип“, изведен от чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ – че давност не тече спрямо този, който не може да защити правото си.

1.3. Казано иначе „противоречивата практика“ по въпроса от кога тече давност в полза на лицето, договаряло с „първия възстановен собственик“, изхожда от общото принципно разбиране, че чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ въвежда обща забрана за придобиване по давност на подлежащ на възстановяване имот по ЗСПЗЗ, докато трае административната процедура по възстановяването му, която се развива по реда на ЗСПЗЗ. Различните отговори на поставения въпрос – от кой момент тече давност за третото лице, договаряло с първия възстановен собственик, са дадени с оглед различните разбирания на съдебните състави дали трябва да има и откога е налице по отношение на „втория възстановен собственик“ висяща административна процедура по възстановяване.

Тези състави, които са считали, че за да се предяви иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, не е било необходимо ищецът да е заявил правото си на възстановяване в предвидените в закона срокове, са приели, че висяща административна процедура по възстановяване в полза на „втория възстановен собственик“ (ищецът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ) няма, докато не бъде постановено решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като постановяването на съдебното решение възстановявало висящността на процедурата пред Поземлената комисия (очевидно възприемайки, че вторият претендент за възстановяване „встъпва“ в процедурата, проведена по заявлението на първия заявител), която следва да измени своето решение (издадено в полза на първия заявител) на основание чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ в съответствие със съдебното решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като посочи, че възстановява собствеността на ищеца. Затова и според тези съдебни състави давността в полза на третите лица, приобретатели от първия възстановен собственик, тече от момента на сключване на сделката с първия възстановен собственик и тече по време на целия процес по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Ако след уважаване на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ се направи искане за изменение на решението на ПК по реда на чл. 14, ал. 7а от ЗСПЗЗ, то самото искане има за последица възстановяване на висящността на административната процедура, което от своя страна води до спиране на давността в полза на третите лица до постановяване на решението на ПК по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ.

И обратното – съставите, които са приемали, че подаване на заявление от втория претендент в сроковете по ЗСПЗЗ е предпоставка въобще за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, приемат, че е налице висящност на административното производство по възстановяване на собственост от момента на подаване на заявлението от втория претендент до постановяване на решението на ПК по чл. 14, ал. 7а от ЗСПЗЗ като последица от уважаване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, затова и приемат, че давността за третите лица – приобретатели от първия възстановен собственик, тече едва от влизане в сила на решението на ПК по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.

С тези мотиви за „висяща административна процедура по отношение на втория претендент за възстановяване“ съдебните състави са прилагали правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, като различията са единствено по въпросите кога и за кого е налице висяща административна процедура.

2. Становище по поставения въпрос:

Висшият адвокатски съвет счита за правилно първото становище по така поставения за тълкуване въпрос, а именно, че придобивна давност започва да тече в полза на трето лице – приобретател, придобило имота от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие с решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица, от момента на сключване на прехвърлителната сделка с първото лице/лица, на които е била възстановена собствеността.

Съображенията и мотивите за това правно разбиране са различни от тези, застъпвани в съдебните решения, споделящи това становище.

3. Предварителни бележки

За да бъде даден точен и аргументиран отговор на поставения за тълкуване въпрос, няма как да бъде избегнато излагането на принципни съображения относно възстановяването на собственост по ЗСПЗЗ като придобивен способ, характера на съдебното производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, действителното съдържание на правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и общите правила за придобивната давност като самостоятелен способ за придобиване на вещни права.

3.1. Относно възстановяването на собственост по ЗСПЗЗ като придобивен способ

3.1.1. Реституцията като правно явление

В реституционните закони, включително в ЗСПЗЗ, не се съдържа легална дефиниция на понятието „реституция”. Няма съмнение, че като обществено-политическо явление реституцията е обратното явление на „обобществяването” на собствеността, извършено основно в периода 1944-1960 г.

Като правно явление реституцията е специфичен способ за придобиване от физически и юридически лица на право на собственост върху имоти, отнети им от държавата в минал момент, а с оглед разграничението на придобивните способи по чл. 77, ал. 1 от ЗС реституцията е „друг начин”, определен от закона, за придобиване на право на собственост.

Субекти на правото на възстановяване могат да бъдат само лицата, от които собствеността е отнета или техните наследници или други правоприемници, но никога държавата, защото именно държавата чрез реституцията прехвърля правото си на собственост върху имоти, които в миналото е отнела принудително (отчуждила, национализирала, конфискувала, придобила безвъзмездно и пр.).

Ето защо реституцията предпоставя съществуване на правото на собственост в патримониума на държавата към момента на възстановяване на собствеността, защото в противен случай тя не би могла да „възстанови” собствеността на лицата, от които е отнета.

При възстановяването на собственост по ЗСПЗЗ принципно се възстановяват земи, които към момента на влизане в сила на закона са държавни. В случаите, в които се възстановяват кооперативни земи, на практика не се касае за „реституция”, тъй като се приема, че собствеността върху кооперираните земи никога не е била загубвана от техните собственици. А в случаите, в които възстановяването на собственост е допустимо да засяга права на трети лица (най-често придобили от държавата), възстановяването на собствеността пак се извършва по отношение на държавата, тъй като правата на третите лица по прехвърлителните сделки отпадат ex lege с обратна сила (чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ), за да може да се извърши самото възстановяване.

Ето защо с оглед квалификацията на придобивните способи на „оригинерни” и „деривативни”, реституцията по ЗСПЗЗ може да се определи като деривативен способ за придобиване на право на собственост, тъй като почива на елемента „праводаване” от държавата – прехвърлянето е от държавата на лицата, на които се възстановява собствеността.

Както при всеки деривативен придобивен способ и при реституцията придобиването на право на собственост за реституентите (приобретатели) винаги има за ефект загубване на правото на собственост за техния прехвърлител (праводател) – в случая държавата (арг. от чл. 99 от ЗС).

Реституцията по ЗСПЗЗ се извърши по силата на специално административно производство (за разлика например от реституцията по ЗВСОНИ, която се извърши по силата на самия закон – ex lege).

Фактическият състав на възстановяването на собственост по ЗСПЗЗ, включва:

  •  искане за възстановяване на собствеността, подадено до Поземлената комисия – чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ; или при пропуснат срок за подаване на искане – позитивно решение на съда, с което се признава право на възстановяване – решение по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ;
  •  съществуване на право на собственост на заявителя или на неговите праводатели към датата на отнемане на заявените за възстановяване недвижими имоти – чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ;
  • заявените за възстановяване имоти да са отнети по някой от способите по чл. 10, ал. 2 -14 от ЗСПЗЗ, и да принадлежат на държавата към момента на възстановяване на собствеността или – макар да принадлежат на трети лица, правото на третите лица да е непротивопоставимо на лицата, на които се възстановява собствеността заради изрично прогласена от закона непротивопоставимост на извършеното разпореждане (например чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ).
  • решение на Поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху заявените имоти, постановено по реда на ЗСПЗЗ, или решение на съд, постановено по чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ, с което се отменя отказ на Поземлената комисия за възстановяване и се възстановява собствеността.

От така очертания фактическия състав може да се направи извод, че реституцията по ЗСПЗЗ се извършва по реда на специално уредено със закон административно производство, което завършва с позитивен административен (решение на ПК) или съдебен акт, по силата на който се възстановява собствеността и настъпва ефектът на реституцията – прехвърля се собствеността от държавата на възстановения собственик.

Съгласно възприетото разбиране в Тълкувателно решение № 1 по гр.д. № 11/1997 г. на ОСГК, влезлите в сила решения на Поземлената комисия за възстановяване право на собственост имат пряко конститутивно действие, без да е необходимо издаването на какъвто и да било последващ акт. Казано иначе – правото на собственост, възстановено по реда на ЗСПЗЗ, преминава от патримониума на държавата в патримониума на заявителя занапред (от момента на възстановяването, а не от минал момент – момента на одържавяването), по силата на самия акт за възстановяване – решението на ПК или решение на съда, с което при обжалване на отказ на ПК съдът се произнася по същество с решение за възстановяване на собствеността.

Административното правоотношение по ЗСПЗЗ се развива между поземлената комисия, като специализиран държавен орган по възстановяване на собствеността, и заявителя. Последиците на постановявания в това производство краен акт, обаче (решение на ПК или заместващия го съдебен акт), имат изцяло гражданскоправен характер – заявителят става собственик на възстановените му имоти, а държавата изгубва правото си на собственост като последица от придобиването на собствеността от заявителя (арг. чл. 99 ЗС).

Независимо от административния характер на производството, материалното гражданско правоотношение по прехвърляне на собствеността се развива между държавата – от чийто патримониум излиза правото на собственост, и заявителя – в чийто патримониум преминава правото на собственост върху възстановения имот.

От изложеното може да се направи извод, че възстановяването на собственост по ЗСПЗЗ, независимо с какъв акт се извършва – административен или съдебен, във всички случаи води до загубване на правото на собственост от държавата, тъй като друг (заявителят, в чиято полза се възстановява собствеността) го придобива.

Това е обичайното развитие на реституционното производство по ЗСПЗЗ.

Разпоредбата на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, обаче, допуска решението на Поземлената комисия, независимо че е стабилен административен акт с гражданскоправни последици, да бъде изменено при нарушения на закона и правилника за неговото прилагане, при откриване на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за постановяване на решение на Поземлената комисия, в едногодишен срок от откриване на нарушенията или новите обстоятелства и доказателства, но не по-късно от 3 години от влизане в сила на решението на ПК по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. Този ред не се прилага, когато за същите земи има влязло в сила съдебно решение.

Съдебното решение, което има предвид законодателя в правилото на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, е съдебно решение, с което се възстановява собствеността (постановено след отказ на ПК в различните хипотези на ЗСПЗЗ). Логиката е много проста: когато възстановяването на собственост е станало с акт на съда, няма как Министърът на земеделието да го отмени или да разпореди на Поземлената комисия (общинска служба „Земеделие“) да го измени.

Решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ няма как да е основание за изменение на решение на ПК по реда на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, защото разпоредбата на ал. 7а урежда правата на лицата да искат изменение на решението на ПК „при условията и по реда на ал. 7“. Няма как при спор за материално право (който следва да бъде разрешен от съда в производство по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ преди произнасяне на административния орган с решение за възстановяване на собственост, респ. преди постановяване на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ) Поземлената комисия да се произнесе с решение за отказ или възстановяване на собственост в полза на когото и да било от заявителите. Това е общ принцип в административното производство, закрепен в чл. 54, ал. 1, т. 5 от АПК и приложим във всички административни процедури, при които възникне спор за материално право, от чието разрешаване от гражданския съд зависи изходът на административната процедура – които се спират до разрешаване на този спор. Такъв е и случаят с иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. При спор за материално право и предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ административното производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ се спира, за да се съобрази административният акт с решението по гражданскоправния спор. В този смисъл е и възприетото в Тълкувателно решение № 1/1997 г. по гр. д. №11/1997 г. на ОСГК на ВКС.

3.2. Относно характера на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ

Искът по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е специален установителен иск, изрично предвиден в закона, за установяване право на собственост в минал момент (към момента на одържавяването/обобществяването) и като всеки установителен иск е допустим при наличието на правен интерес за ищеца.

В Тълкувателно решение № 1 по гр.д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС беше прието, че предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо, когато административното производство е приключило за ищеца с окончателен отказ за възстановяване на собствеността на заявителя или административното производство не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 от ЗСПЗЗ (т. 3 от мотивите към Тълкувателно решение № 1 по гр.д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВС).

С Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС бяха потвърдени постановките на Тълкувателно решение № 1 по гр.д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС и беше прието, че е недопустим установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСЗЗ, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12 май 2007 г.

Крайният и еднозначен извод от двете тълкувателни решения – че иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ може да се предяви само ако за ищеца е налице висящо административно производство пред ПК, по което не е постановено окончателно решение по искането на заявителя (ищеца по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ).

ЗСПЗЗ и практиката по прилагането му са дали отговор при какви условия е допустим искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с оглед правното положение на ищеца (заявител) – той трябва да е заявил в сроковете по ЗСПЗЗ правото си на възстановяване и не трябва да е налице влязло в сила решение на ПК за отказ по неговото заявление. Това означава, че за ищеца по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при всички случаи трябва да е налице висящо административно производство, за да е допустим искът му.

ЗСПЗЗ обаче не дава отговор на въпроса какво следва да е правното положение на ответника по иска в хода на административната процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Единствената яснота е, че ответникът по иска също трябва да е заявил възстановяване на собственост по отношение на същия имот, за да е налице „спор за материално право към минал момент“ с другия заявител за възстановяване – ищец по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Законът не дава отговор дали искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим при наличието на решение на ПК/решение на съда за възстановяване на право на собственост в полза на друг заявител и дали след постановяване на решението в полза на друг заявител спорът е спор за материално право към минал момент (за да подлежи на разрешаване със специалния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ), или е спор за собственост, подлежащ на разрешаване по общия ред – с иск по чл. 124 ГПК, респ. чл. 108 ЗС.

Логиката на възстановяването на собственост по ЗСПЗЗ е при наличие на повече от един заявител за един и същ имот административното производство по възстановяване на собствеността пред Поземлената комисия да бъде спряно до разрешаване на материалноправния спор за правото на собственост към минал момент, за да стане ясно на кого следва да бъде възстановена собствеността от ПК.

Практиката на Поземлените комисии, а оттам и практиката на съда, допусна да се развиват паралелни административни производства по възстановяване на собственост за един и същ имот, инициирани от различни лица и да се постановяват решения за възстановяване на собственост при наличието на правен спор относно това на кого трябва да бъде възстановена собствеността. Всичко това е резултат от непоследователната законодателна уредба и противоречивите промени в ЗСПЗЗ (особено в периода 1992-1997 г.), които трудно могат да бъдат преодолени по тълкувателен път от съдебната практика.

Към днешна дата съдилищата разглеждат искове по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, предявени от заявители по отношение на имоти, които са възстановени на други заявители в по-ранен момент с влезли в сила решения на ПК, както и с влезли в сила решения на съд по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, като се позовават на възприетото разбиране в ТР № 1 по гр.д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС, че и след приключване на производството по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ, ако се установи с влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, че собственици на конкретните земеделски земи са други лица, а не тези, спрямо които е постановено възстановяването на собствеността в реални граници, ПК на основание чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ може да измени постановеното решение съобразно новите обстоятелства.[2]

Това създава изключително голяма несигурност в гражданския оборот, защото самите решения на ПК, придружени със скица, удостоверяват право на собственост и имат силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота – чл. 14, ал. 1, т. 1 и чл. 17, ал. 1 от ЗСПЗЗ (вж. бел. под линия № 1), а нотариалните актове за собственост, на които са приравнени решенията на Поземлените комисии, могат да се обезсилват само по съдебен ред. Несигурността в гражданския оборот е още по-голяма, когато лицата, на които е възстановена собствеността по ЗСПЗЗ, са извършили разпореждане с възстановените им имоти, а приобретателите им са извършили и последващи разпоредителни сделки. Тя е още по-опасна предвид обстоятелството, че за разлика от решенията на Поземлените комисии, които се вписват след 1999 г., не е предвиден нито срок за предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, нито е предвидено вписване на исковите молби по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и ответник по иска е само лицето, в чиято полза е възстановена собствеността (ако се приеме господстващото разбиране в съдебната практика), но не и последващите приобретатели, които може въобще да не подозират за съществуващ правен спор между техния праводател и трето лице, претендиращо възстановяване в своя полза. Приобретателите от лице, легитимиращо се като възстановен собственик по ЗСПЗЗ въз основа на влязло в сила решение на ПК (или заместващо го решение на съда по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ), се доверяват на прехвърлителния ефект на реституционния акт, издаден от държавата чрез ПК, с който е решен въпросът на кого държавата да възстанови собствеността.

Решенията на Поземлените комисии са административни актове с гражданскоправни последици и още с ТР № 1 по гр.д. № 11/1997 г. беше изяснено, че заради техния пряк конститутивен ефект решенията на ПК прехвърлят (възстановяват) правото на собственост от държавата в полза на заявителя, в чиято полза са постановени. Това означава, че след като е постановено решението на ПК, с което собствеността е прехвърлена на заявителя, иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ би бил недопустим, защото „спорът за материално право“ на кого да бъде възстановена собствеността не съществува, след като тя вече е била възстановена, дори това възстановяване да не е станало в полза на заявителя, на когото е следвало да бъде възстановена собствеността. Оттук насетне спорът между лицето, което е подало заявление за възстановяване, но собствеността не му е възстановена, и лицето, в чиято полза е възстановено правото на собственост върху същия имот, е спор за право на собственост към настоящия момент – в чия полза е реализиран придобивен способ „възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ“ и този спор за материално право следва да се разреши по общия ред за защита на правото на собственост: чрез иск по чл. 124 ГПК, респ. чл. 108 ЗС, като видът на иска за собственост ще зависи от конкретните факти по случая.

Понеже ищецът по такъв иск не е бил страна в административното производство между заявителя, на когото правото е възстановено (ответникът по иска за собственост, предявен на общо основание) и Поземлената комисия, в бъдещия спор той няма да бъде обвързан от решението на ПК, с което е възстановено правото на друго лице.

При спор за собственост между лице, на което вече е възстановена собствеността с решение на ПК и лице, което претендира, че е следвало на него да бъде възстановена собствеността, защото е отнета от него (негови наследодатели), е спор за материално право към настоящия момент, а въпросът от кого е одържавен имота – за да бъде възстановен на него или на неговите наследници, е преюдициален въпрос по отношение на спора за правото на собственост към настоящия момент. Това е така, защото решенията на ПК заради конститутивния им ефект прехвърлят валидно собствеността от държавата в полза на лицето, на което е издадено решение за възстановяване на собственост от поземлената комисия, независимо дали именно на това лице държавата е следвало да възстанови собствеността. Понеже държавата е станала собственик на имота, който възстановява, като го е отнела от друго лице, заради деривативния характер на отчуждаването и деривативния характер на възстановяването – връщане на този, от когото е отнето (или на неговите наследници) се оказва, че решението на Поземлената комисия, независимо че има конститутивен ефект и е валидно като правен акт, не е довело до прехвърляне на собственост, защото държавата не може да „реституира“ (да върне обратно) на този, от когото не е отнела.

Крайният извод би следвало да бъде, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим и би имал правен и житейски смисъл единствено при висящо административно производство по възстановяване на собственост по подадени заявления за възстановяване на собственост и на ищеца, и на ответника, в който случай административното производство следва да бъде спряно, за да изчака постановяване на съдебно решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с което да се съобрази административният орган (ПК) при възстановяване на собствеността.

Поставеният за тълкуване въпрос не би възникнал въобще, ако законът се прилагаше и спазваше според действителния му смисъл.

3. Правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и давността в полза на третите лица[3]

И в двете групи съдебни решения, дали повод за образуване на настоящото тълкувателно дело, се застъпва разбирането, че разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, която предвижда: „Изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи или по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила.“ представлявала нормативен израз на общия принцип, че „давност не тече срещу този, който не може да защити правата си“. Нещо повече – възприема се, че новата давност по чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ тече не от влизане на закона в сила (какъвто впрочем е изричният и недвусмислен текст на разпоредбата), а от момента, в който собствеността бъде възстановена на правоимащите. Казано с други думи, ако възстановяване на собствеността е станало след 22 ноември 1997 г., предвидената със закона нова давност не тече от влизане на закона в сила (22 ноември 1997 г.), а от датата, на която е постановен актът за възстановяване на собствеността.

Това разбиране е продиктувано от обстоятелството, че последователно и трайно в практиката на съдилищата се поддържа, че по време на висящата административна процедура по възстановяване на право на собственост, която започва с подаване на заявление за възстановяване и приключва с окончателен акт на ПК или съда за възстановяване на собственост, давност не тече, защото заявителят не може да защити правото си, тъй като не му е възстановено.

Висшият адвокатски съвет многократно е заявявал в становища по тълкувателни дела несъгласието си със съдебната практика, която възприема правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ като нормативен израз на общ правен принцип – давност не тече спрямо лице, което не може да защити правата си.

На първо място, институтът на давността (и придобивна, и погасителна), включително правилата за спиране и прекъсване на давността, се урежда с императивни и ограничителни по характера си правни норми, поради което правилата за давността не могат да се тълкуват и прилагат разширително, нито пък да се прилагат по аналогия, а още по-малко от конкретни разпоредби да се изважда общо правило, че давност не тече.

Ето защо горното разбиране е в пряко противоречие с изричната и ясна разпоредба на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ – новата давност „започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила” (чл. 5, ал. 2 in fine ЗВСОНИ).

От правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ може да се изведе точно обратният извод на този, който се прави в практиката, а именно: че давност по отношение на имоти, подлежащи на възстановяване, по принцип тече и е текла и до влизане на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ в сила (23 ноември 1997 г.), защото иначе подобно правило, което заличава изтеклата давност, нямаше да бъде прието от законодателя.

Ако законодателят е искал давност по отношение на имоти, подлежащи на възстановяване, да не тече до момента на приключване на административното производство по възстановяване на собствеността, щеше да го предвиди изрично.

Следва да се има предвид и друго – правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ не се отнася само до реституция по ЗСПЗЗ, при която възстановяването е по предвидена в закона административна процедура с определена продължителност, а е приложимо и при възстановяването по ЗВСОНИ, което става еднократно, по силата на закона и самото възстановяване на собствеността и възстановяването на собствеността е било факт към момента на приемане на собствеността по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Всъщност истинската причина за приемане на чл. 5 ЗВСОНИ беше тъкмо възстановяването по ЗВСОНИ, видно от мотивите на законопроекта и обсъжданията в тогавашния Съвет по законодателството. Понеже възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ беше станало ex lege през 1992 г., с влизане на закона в сила имотите, които се възстановяваха по ЗВСОНИ, бяха станали частна собственост, но не бяха фактически предадени на възстановените собственици, а се владееха от трети лица (най-често бивши държавни предприятия или физически лица, на които държавата беше предоставила жилищни имоти) и по отношения на тях давност течеше на общо основание, правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, така да се каже, ги защити срещу давността на третите лица, за да не се окаже, че собствеността им е възстановена, но на това възстановяване може да се противопостави придобиване по давност.

На второ място, това разбиране не държи сметка, че разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ не урежда специална хипотеза на „спиране” на давността, а специална хипотеза на „прекъсване” на давността.

Спирането (а не прекъсването) на придобивната давност е институтът, който дава закрила на собственик, който не може да предяви иск за защита на правото си за определен период от време. Затова давност не тече между лицата, посочени в чл. 115 от ЗЗД (най-общо лицата, които се намират в такива отношения, при които предявяването на иск или е невъзможно, или по чисто морални причини не би могло да бъде осъществено), както и в случаите, в които е установен мораториум по отношение на давността (каквато беше действалата разпоредба на § 1 от Закона за допълнение на ЗС /Обн. в ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г./ относно държавните и общински имоти).

Понеже разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ не урежда спиране на давността, не може да бъде разглеждана като проявление на какъвто и да било „общ принцип“, че „давност не тече“.

На трето място, това разбиране не отчита обстоятелството, че придобивната давност като институт се състои от два елемента:

  • период от време, с определена от закона продължителност,
  • упражняване на владение върху конкретен имот.

 Бездействието на собственика (разбирано като неупражняване на права, в частност непредявяване на иск) не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, за да се счита, че невъзможността на собственика да предяви иск е пречка да тече давност.

Ако невъзможността на собственика да предяви иск е основана на причина, посочена в чл. 115 от ЗЗД във вр. с чл. 84 от ЗС, тази невъзможност ще доведе до спиране на давността за периода, в който е налице невъзможност за предявяване на иск.

Ако законодателят е искал новата придобивна давност по чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, включително по отношение на възстановените и подлежащи на възстановяване имоти по ЗСПЗЗ, да тече не от датата на влизане на закона в сила, а от датата на възстановяване на собствеността (ако тази дата следва по време влизането на закона в сила), щеше да го предвиди с изрична разпоредба или щеше да уреди спиране на давността за периода, докато е висящо производството по възстановяване на собствеността.

При липсата на такава уредба, разбирането, че давността по чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ тече от датата на възстановяване на собствеността, когато възстановяването следва по време влизането на разпоредбата в сила, считаме за неправилно.

Неправилно е въобще от разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, която урежда конкретно правило за прекъсване на давността (заличаване на последиците на текла давност) и поставя общо начало на давност от влизането на закона в сила, да се извлича по тълкувателен път общо правило за невъзможност да тече давност по отношение на имоти, подлежащи на реституция, в периода в който е висяща административна процедура по възстановяването им.

4. Систематика на аргументи, че придобивна давност започва да тече в полза на трето лице – приобретател, придобил имота от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие с решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица, от момента на сключване на прехвърлителната сделка с първото лице/лица, на които е била възстановена собствеността:

4.1. Приобретателят, придобил право на собственост от лице, на което е възстановен имот с решение на ПК по ЗСПЗЗ, придобива правото на собственост такова, за каквото се легитимира неговият праводател въз основа на решението за възстановяване на право на собственост, което има конститутивен ефект и удостоверителното значение за правото на собственост, каквото има всеки констативен нотариален акт (чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ).

4.2. Приобретателят, който е установил владение върху имот, придобит от лице, на което е възстановена собствеността с решение на ПК по ЗСПЗЗ, има качеството на владелец, който ще бъде добросъвестен, ако не е знаел, че праводателят му не е бил собственик, и съответно недобросъвестен – ако е знаел, че праводателят му не е собственик (например, че е налице решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ). Добросъвестността/недобросъвестността на владението има значение единствено за продължителността на срока и за вида на придобивната давност.

4.3. В полза на приобретателя-владелец тече придобивна давност от момента на прехвърлителната сделка, защото чл. 79 ЗС свързва придобиването по давност единствено с владение, продължило определен период от време – 10 години или 5 години.

За да не тече давност, трябва да са налице основанията, предвидени в чл. 115 ЗЗД (към която препраща разпоредбата на чл. 84 ЗС) или специално правило в друг закон, което да предвижда забрана да тече давност в определени случаи, да забранява придобиване или позоваване на давност (каквото например е правилото на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ).

4.4. Правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, на което се основава преобладаващата практика на съдилищата в разбирането си, че давност не тече до приключване на административната процедура по възстановяване на право на собственост, респ. до постановяване на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което и приобретателите не могат да се позовават на давност преди приключване на административната процедура, респ. постановяване на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, не съдържа забрана да тече давност, нито забрана за позоваване на давност.

Тъкмо напротив – правилото на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е предвидено, за да заличи последиците на давността (която очевидно е започнала да тече), след като предвижда, че се заличават последиците на теклата давност до влизането му в сила и занапред давност ще тече от влизането му в сила. То показва, че давност тече за имоти, по отношение на които собствеността се възстановява или подлежи на възстановяване и висящността на административната процедура по възстановяване на собственост и моментът на нейното приключване няма никакво отношение към началния момент на давността по отношение на третите лица.

4.5. Лицето, по отношение на което се развива административно производство по възстановяване на собственост, не е собственик до приключване на процедурата, защото придобива собствеността едва с решението на ПК, което има конститутивен ефект и води до прехвърляне на правото на собственост от държавата на възстановения собственик занапред. Така че няма как, докато трае процедурата заявителят да има свое защитимо право на собственост, което да не може да упражни, за да се търси извличане на несъщствуващо правило-принцип „давност не тече спрямо този, който не може да защити правата си“. Защото този, който няма право на собственост (не му е възстановено право на собственост) няма какво да защитава.

Защитата на лицата, на които собствеността се възстановява (но не е възстановена), е друга и е на плоскостта на засилената защита на държавната собственост от придобиване по давност именно с цел осигуряване на възможност държавата да запази в патримониума си и да възстанови собствеността в рамките на съответните процедури:

  • до възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ с решение на ПК, собствеността върху подлежащите на възстановяване имоти е на държавата.
  • собствеността на държавата е защитена в много по-голяма степен от собствеността на всички други субекти, защото за разлика от имотите на всички граждани и юридически лица – които могат да се придобиват по давност, за придобиване по давност на имоти, държавна собственост, съществуват редица ограничения: имотите-частна собственост на държавата не могат да се придобиват по давност до 1 юни 1996 г. (по силата на чл. 86 ЗС в редакцията до 1 юни 1996 г.), а по отношение на имотите, частна държавна собственост, давност не тече от 31 май 2006 г. до 6 март 2022 г. по силата на специалното правило на § 1 от ДП та Закон за допълнение на закон за собствеността (обн. в ДВ, бр. 105, 2006 г., изменян и допълван многократно, обявен за противоконституционен с Решение на КС, обн. в ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.).

4.6. Приобретател, придобил имота от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие с решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица, се намира в правното положение на лице, което е придобило права не от действителния собственик (лицето, на което действително е следвало да бъде възстановена собствеността).

Именно защото придобиването не е от действителния собственик (на когото е подлежала на възстановяване собствеността), приобретателят не е придобил собствеността по деривативен начин, заради действието на принципа, че никой не може да прехвърли права, които няма.

Това лице, обаче, се е доверило на публичен акт, каквото е решение на Поземлената комисия (или съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ) и ако владее имота, давност в негова полза тече – от момента на сделката, с която е придобил. Какъв ще е периодът на придобивната давност зависи от неговата добросъвестност към момента на придобиването.

4.7. Подобно разрешение би имало голямо практическо значение, защото ще създаде сигурност в гражданския оборот. При положение че за исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ няма предвиден преклузивен срок за предявяването им (какъвто имаше например по чл. 7, ал. 1 ЗВСОНИ), няма изискване за вписване на исковите молби по тези искове (така че третите лица, потенциални приобретатели, да бъдат известени за наличието на правен спор относно възстановен/подлежащ на възстановяване имот) и няма изискване при извършени прехвърлителни сделки преди предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ като ответници по иска да бъдат конституирани и приобретателите на имота, за да могат да се защитят, позоваването на давност от страна на приобретателите от първия възстановен собственик с начален момент от придобиването, е единствената защита на правото им на собственост.

По отношение на тези имоти след придобиването могат (и често са) да бъдат извършени множество разпоредителни сделки, променен е градоустройственият статут, същите са застроени с различни по характер и предназначение постройки и съоръжения, и ако се приеме за недопустимо първият приобретател (и последващите приобретатели – при условията на присъединено владение) да се позоват на придобивна давност до решението на ПК по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, което се постановява едва след приключване съдебното производството по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ (което може да продължи повече от 5 и дори 10 години, както често се случва), биха възникнали множество правни спорове и по отношение на собствеността, и по отношение на извършените в имотите промени и подобрения.

И ако владението е предната стража на собствеността, то позоваването на давността е последната защита на собствеността. Отнемането на това защитно средство (до какъвто резултат се достига, ако се приеме, че давността тече не от момента на придобивния акт, непрехвърлил собственост, а от момента на поправяне на решението на ПК по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ) не намира опора в закона и е в разрез с точното му и разумно прилагане.