Два дни чета за София Прайд 2021 – шествието на любовта, правата на различните, не на хомофобията и тъй нататък, и тъй нататък… Прави сте – живеем в демокрация и всеки може да си прайдва и да си потестира за каквото си иска, за да изрази гражданската си позиция. Но лицемерието, ех, това пусто лицемерие на хората, все не ми дава мира.
Розови цветове, усмихнати и здрави хора, пухчета, мъниста, песни и танци – всички едни такива жизнерадостни и влюбени… влюбени в живота. Нека, и такива хора трябва да има, за да ни натъжава още повече действителността – над 50 000 деца с увреждания, над 2 милиона зад граница, 2 милиона пенсионери, самоубийства от глад, подпалвания на хора от липса на надежда, половин милион българи на ръба на мизерията … ммм, айде да свалим малко розовите очила, защото България изчезва и това хич не ми е захаросано. И скоро тези – N1 и N2, които се борят за правото да осиновяват деца, няма да има кого да осиновят, защото няма да има деца, но пък важното е да мислим в розово.
И една черна буца още ми е заседнала в гърлото – преди време прочетох как майка се моли да евтаназират нея и синът й, с 90% инвалидност, защото не искали повече да живеят … в мизерия. Буца ми засяда и когато чета, че още 0,7 % са се прибавили към родените деца с тежки здравословни аномалии. Или когато статистиката вече надхвърли 50 000 деца с увреждания – една от най-изолираните и невидими групи, около 10 000 от тях въобще не посещават училище и не само – те въобще не излизат, а последните години с 50% са се увеличили изоставените деца с увреждания. Така де – на кой му трябва болно дете – по-добре да ги скрием там някъде и да не ги виждаме, да не знаем че съществуват. Те няма как да протестират за правата си, не могат да излязат с плюшени мечета и близалки в уста, не могат да изрекат „мамо“, в повечето случаи не знаят кой е „татко“, той отдавна си е заминал. Политиците няма как да ги използват и като гласоподаватели. Ето затова лицемерие говоря, защото като гражданско общество, именно най-беззащитните имат нужда от нашата помощ, от защита на правата им, от техния прайд. Защото именно децата са най-голямата любов, те са нашето бъдеще и ние се оглеждаме в тях като наши наследници.
Наскоро бях на обяд с един приятел, гей, добро и образовано момче. Докато нищим политиката, звъни майка му. „Мамо, липсваш ми“, завършва разговорът им. Не че ми е работа, но ми стана любопитно и му викам: „е, нали отричате да се казва майко, татко, а държите на Родител 1, Родител 2“. „Медийни глупости“ – отвръща ми той, „майката е неприкосновена, без нея нямаше да съм това, което съм“. Повече не повдигнах темата. Но се замислих, кой плаща, за да се промиват мозъците на хората, кой плаща, за да се заличат изконните човешки ценности, кой плаща, за да се премахне утробата като понятие, кой плаща, за да се казва „човекът, който ме е родил“ – това последното вече съществува в Англия, написано и подписано. Кой има изгода от всичко това?! Кой има изгода да шестваме със розови знаменца, вместо да крещим от инвалидните колички за истински нарушените ни права, за правата на нашите деца, които никога няма да ни кажат „мамо“.
Снимка: Етюдите на София
