Цветна феерия и експресивен сюрреализъм напълниха трите зали на галерия Нирвана навръх седмия й рожден ден. Изложбата „Версай“ на Николай Панайотов и Лариса Илиева представя мъжката и женска гледна точка в жизнерадостни цветове. Ники Панайотов е един от дарителите на картини в търга на Благотворителния бал на юристите в помощ на деца с ДЦП, който тази година ще се проведе на 25 ноември. Тази година в помощ на децата ще рисуват още – Николай Янакиев, Танер Мерт, Елеонора Бакалова, академик Георги Чернев, Иван Яхнаджиев, Владислава Червеняшка и Иво Константинов.
Събитието в галерията на мецената Ники Младжов бе открито от Христина Бобокова, куратор на изложбата. Забележителните картини бяха високо оценени от Маргарита Михнева, ексшефа на Магистрална полиция генерал Красимир Занев, братята бизнесмени Пламен и Атанас Бобокови, холивудският продуцент Зий Ребело, художниците Николай Янакиев, Владимир Пенев, тв водещата и юрист Нина Хамилтън, Капка Амзина и половинката й Явор Цаков и други изявени представители на артистичния и бизнес елит.
Професор Греди Асса, Христо Куртев и професор Любомир Стойков се застояха дълго пред платната, пренасящи всички в аристократизма на Франция. Виртуозността на двамата творци бе оценена и от екс омбудсмана Константин Пенчев,който е ценител на съвременното изкуство. Изложбата „Версай“ може да се види в галерия Нирвана до 11.11.2022
“С Николай имаме различна чувствителност, но темата, която ни сближава в изложбата “Версай” е изследване на човешката природа в контекста на историята и създаване на паралели между минало и настояще. Николай често говори за любимите си периоди Дучентото и Тречентото, а аз му споделям за интереса си към Барока и Рококо. В един такъв разнопосочен естетически диалог тръгват нашите разходки в миналото, които ние обобщаваме със символа на Луи XIV, неговата основна резиденция превърнала се в синоним на понпозност и власт. Когато рисувам, аз почти винаги слушам музика, но в последно време композиторът на “Краля Слънце” – Люли ми помага с бароковата си хармония да се пренеса извън реалността. Също както танцуващият монарх и неговата придворна свита загърбват злободневните проблеми на Париж и се впускат в първото открито представление на “Звучният Версай”. Там в “Удоволствията на вълшебният остров” те се вписват във фантастичният свят на Ариосто. Не ми е чужда нагласата за мечтаене. Може би затова в моите картини има обилие на флорални елементи, от които надничат стилизирани фигури, напомнящи музите на Вато и Фрагонар. Докато при Николай далечния полъх на Паоло Учело влиза в диалог с неговите изображения наподобяващи поп-арт стикери, в които разпознаваме днешният ритъм на времето. Неговите заигравки с исторически препратки са с лек анегдотичен привкус, които изникват пред нас в необичайни пози и мимики. Те вкарват нотка на трагедия стигаща до страх, или по-скоро са шокираща емблема, обвита в примамлива пластичност на плътта. Всичко това, Николай постига с лаконична до виртуозност четка. Движенията на мазките са пестеливи с убедителна конкретност на формите. Те се изявяват а ла прима както в маслената, акрилната, така и в стенописната техника. В цялото му творчество се наблюдава постигнатият баланс между красота и гротеска, където страшната истина заживява в чудноват, цветен свят. Съвършенството и изтънчеността на Версай са в пълен контраст с придворният живот превърнал се в театър на интриги и суета. Осветяван от празнични фойерверки, той е акомпаниран от фриволните звуци на разплискващите се фонтани. Един прекрасен фон за опияняващият фарс. Човек навлизайки мисловно в тази епоха на крайности, усеща ритъма на абсолютизма обвит в пропаганда и егоцентризъм. Огледалната зала, мълчалив свидетел на монархическото самолюбие и днес продължава да отразява чисто човешкият копнеж за самоувековечаване изливащо се в стихията на усмихнатите селфита. Импулсите на нарцисизма в затихналата от приповдигнатост продворна сцена се усилват с приближаването на старостта, където тъгата намира утеха в идеализираните персонажи на гръцката митология и непринудените игри на усмихващите се ангели. Те са свидетели на последният дъх на краля отъждествяван с бога Аполон и на разкаянието му за напълно безмислените войни и жертви. Набожността в края на живота му намира израз и в жеста на измиване краката на просяци веднъж годишно, което ме прехвърля към днешната политическа демагогия. Миговете на смирение не намаляват неадекватността на нарастващата потомствена вакханалия, която нагнетява след себе си чудовищна лавина на ненавист и мъст. Краят на абсолютната монархия идва буреносно, без никаква прошка и милост. Историята непрекъснато ни подсказва за крайностите в човешката еволюция, които рано или късно водят до крах и трагедии” – казва Лариса Илиева.
